ТЕМА
Седи Стоимен пред компютъра, опъва тютюнец, мрежи поглед и потраква. Липсата на инвестиционна алтернатива..., рестриктивния курс на лева..., дилъровата концепция вещае пререгистрация на облигационните олихвявания...
И той като другите – журналист. То какво ли да правиш, наистина, като в нашата пиеска ролите се броят на пръсти. На героя-престъпник, на ченгето-закон, на ония с големите пари, дето дърпат конците и на курвата резидентка, шпионката.
Е, има и масови сцени, разигравани от пенсионери. Тоест не – сцени от разигравани пенсионери. Пак не му харесва на журналиста това, изтрива, пише: “сцени от подигравани пенсионери”. Стига с тия пенсионери – и без това натежават в действието.
Потраква по клавишите Стоимен, този, дето е кръстен на сто имена и не може да се отърве от мисълта, че потраква на дайре.
Вярно, че не е съвсем гьобек това, вярно, че идва малко неравноделно на такт, но си е все такова – има страст, има кръв в него, има надлъгване, има секс и насилие, има радост... Ех!...
Стоимен спира да пише.
За кого, вика си, го биеш това дайре бе, човек? Българина открай време го е гърмял голям тупан, а ти – дайре. Нали сам тоя българин е казал, че който го е гърмял голям тупан, дайре не го глуши. Значи, човекът-българин не е като човеците да чува, за да разбира.
При човека-българин проблемът е друг – да не оглушее. Тука смисълът не е важен, все едно е какво му потракваш ти на компютъра.
А инак Стоимен си има тема. Решил е някой ден да седне и да пише само по нея. За детските болести по стогодишните партии.
Както в оная статия за левичарството – че било детска болест. Ще пише, ще направи извода, че старите са вече изкуфели и ще завърши така:
“А бабичката била толкова изкуфяла, че когато я питали “какво искаш, бабо, да те оженим за ерген или да ти дадем сушени сливи?”, тя отвърнала: “За какво са ми, чедо, сливи, като вече зъби нямам...”
И той като другите – журналист. То какво ли да правиш, наистина, като в нашата пиеска ролите се броят на пръсти. На героя-престъпник, на ченгето-закон, на ония с големите пари, дето дърпат конците и на курвата резидентка, шпионката.
Е, има и масови сцени, разигравани от пенсионери. Тоест не – сцени от разигравани пенсионери. Пак не му харесва на журналиста това, изтрива, пише: “сцени от подигравани пенсионери”. Стига с тия пенсионери – и без това натежават в действието.
Потраква по клавишите Стоимен, този, дето е кръстен на сто имена и не може да се отърве от мисълта, че потраква на дайре.
Вярно, че не е съвсем гьобек това, вярно, че идва малко неравноделно на такт, но си е все такова – има страст, има кръв в него, има надлъгване, има секс и насилие, има радост... Ех!...
Стоимен спира да пише.
За кого, вика си, го биеш това дайре бе, човек? Българина открай време го е гърмял голям тупан, а ти – дайре. Нали сам тоя българин е казал, че който го е гърмял голям тупан, дайре не го глуши. Значи, човекът-българин не е като човеците да чува, за да разбира.
При човека-българин проблемът е друг – да не оглушее. Тука смисълът не е важен, все едно е какво му потракваш ти на компютъра.
А инак Стоимен си има тема. Решил е някой ден да седне и да пише само по нея. За детските болести по стогодишните партии.
Както в оная статия за левичарството – че било детска болест. Ще пише, ще направи извода, че старите са вече изкуфели и ще завърши така:
“А бабичката била толкова изкуфяла, че когато я питали “какво искаш, бабо, да те оженим за ерген или да ти дадем сушени сливи?”, тя отвърнала: “За какво са ми, чедо, сливи, като вече зъби нямам...”
Слушай още
04.01
