СЪС ЗВУК ОТ ХЛОПКИ И КАВАЛ СИМЕОН АКМАДЖОВ ПОСРЕЩА ПОСЕТИТЕЛИТЕ В ЕМО „ЕТЪР"
Във времето на компютърните технологии един младеж взе решение да запази стар занаят. Симеон Акмаджов живее в Габрово, роден е в Родопите, а в работилницата на ЕМО „Етър” се обучава да прави хлопки.
Защо един 20-годишен младеж иска да съхрани изчезваща традиция? Макар да казва, че би се гордял, ако успее, едва ли само това чувство е в основата на решението му. Майстор Никифор Иванов – един близо 70-годишен габровец, го обучава.За малко повече от седмица Симеон има няколко готови хлопки и с желание споделя как ги е направил.
„Имаш шаблон, отрязваш ламарината, според нужния номер. С чук започваш студената обработка. Има няколко калъпа, тръгва се от по-плитките и постепенно се преминава към по-дълбоките. И така ламарината се сгъва. Следва горещата обработка, която се извършва на пещта. Ламарината се захваща с клещи, тъй като вече е гореща. С чук става оформлението. Слага се нит от двете страни. Горе се поставя дръжката, а на пещта става запояването. Външната страна на хлопката се облива с глина, боракс и сол, а вътрешната с бронзови стружки и боракс. Загрява се в пещта, където бронзовите стружки се стопяват. Хлопката се потапя във вода за заздравяване. Слага се езичето и се настройва на звук.”
Хлопката е като инструмент, макар да служи за чисто практически цели. Настройването става като се изтънява ламарината, оформя се отвора, премахват се неравности по повърхността.
Симеон често си ходи в Родопите. В село Джурково живеят дядо му и баба му. Някога там има 2000 жители, сега са около 100. Симеон Акмаджов чете история, писана от местни жители, откъдето разбира, че за един ден от селото се изселват 200 души, търсейки препитание.
Семейството на 20-годишния младеж е музикално. Самият той свири на кавал, дядо му на акордеон, а баба му пее. На бъдещия хлопкар му се струва, че би било добре да донесе кавала си в работилницата в ЕМО „Етър”, където майстор Никифор го обучава.
Инструментът няма да му пречи, но скоро от работилницата, освен звука от хлопките, ще се чува и кавала на Симеон.
Първите две хлопки на младежа са доста успешни. Издават различен звук, но са от един номер. Ако бъдат сложени на животно, то трябва да е агне.
„Хлопкарството не е лесна работа. Трябва да имаш знания за ковачеството”, това са думите на майстор Никифор, които Симеон е запомнил. Хлопките могат да бъдат с дванадесет номера. Големината им зависи от големината на животното. Най-големите са за крави и биволи, по-малките – за овен. На овцата се слага още по-малка.
Хлопките са три вида – траки, рогати и обли. Най-простите са траките, но след това майсторите ги усъвършенстват. Хлопката се закача на врата на животното с каишка и когато то се движи тя звъни. Звукът на хлопката показва на овчаря къде е стадото му.
„Бих бил горд, ако успея да съхраня занаята. В тази работилница на ЕМО „Етър”, минават много хора, но в същото време е спокойно”, казва Симеон Акмаджов плъзгайки поглед по окачените около него хлопки, по пещта и инструментите. След това взема къс ламарина, отрязва я. Обучението на младежа в ЕМО „Етър” продължава. Традицията трябва да се съхрани.
Защо един 20-годишен младеж иска да съхрани изчезваща традиция? Макар да казва, че би се гордял, ако успее, едва ли само това чувство е в основата на решението му. Майстор Никифор Иванов – един близо 70-годишен габровец, го обучава.За малко повече от седмица Симеон има няколко готови хлопки и с желание споделя как ги е направил.
„Имаш шаблон, отрязваш ламарината, според нужния номер. С чук започваш студената обработка. Има няколко калъпа, тръгва се от по-плитките и постепенно се преминава към по-дълбоките. И така ламарината се сгъва. Следва горещата обработка, която се извършва на пещта. Ламарината се захваща с клещи, тъй като вече е гореща. С чук става оформлението. Слага се нит от двете страни. Горе се поставя дръжката, а на пещта става запояването. Външната страна на хлопката се облива с глина, боракс и сол, а вътрешната с бронзови стружки и боракс. Загрява се в пещта, където бронзовите стружки се стопяват. Хлопката се потапя във вода за заздравяване. Слага се езичето и се настройва на звук.”
Хлопката е като инструмент, макар да служи за чисто практически цели. Настройването става като се изтънява ламарината, оформя се отвора, премахват се неравности по повърхността.
Симеон често си ходи в Родопите. В село Джурково живеят дядо му и баба му. Някога там има 2000 жители, сега са около 100. Симеон Акмаджов чете история, писана от местни жители, откъдето разбира, че за един ден от селото се изселват 200 души, търсейки препитание.
Семейството на 20-годишния младеж е музикално. Самият той свири на кавал, дядо му на акордеон, а баба му пее. На бъдещия хлопкар му се струва, че би било добре да донесе кавала си в работилницата в ЕМО „Етър”, където майстор Никифор го обучава.
Инструментът няма да му пречи, но скоро от работилницата, освен звука от хлопките, ще се чува и кавала на Симеон.
Първите две хлопки на младежа са доста успешни. Издават различен звук, но са от един номер. Ако бъдат сложени на животно, то трябва да е агне.
„Хлопкарството не е лесна работа. Трябва да имаш знания за ковачеството”, това са думите на майстор Никифор, които Симеон е запомнил. Хлопките могат да бъдат с дванадесет номера. Големината им зависи от големината на животното. Най-големите са за крави и биволи, по-малките – за овен. На овцата се слага още по-малка.
Хлопките са три вида – траки, рогати и обли. Най-простите са траките, но след това майсторите ги усъвършенстват. Хлопката се закача на врата на животното с каишка и когато то се движи тя звъни. Звукът на хлопката показва на овчаря къде е стадото му.
„Бих бил горд, ако успея да съхраня занаята. В тази работилница на ЕМО „Етър”, минават много хора, но в същото време е спокойно”, казва Симеон Акмаджов плъзгайки поглед по окачените около него хлопки, по пещта и инструментите. След това взема къс ламарина, отрязва я. Обучението на младежа в ЕМО „Етър” продължава. Традицията трябва да се съхрани.
Слушай още
19.11
