Унищожителният оптимизъв на щастливия човек
Прелюдия за непокорство – за книгата „Щастие – спомени за бъдеще" на Венелин Терзиев
.jpg)
Венелин Терзиев пътува... Нанякъде! И трябва да прочетеш много пъти всяко негово творение, за да разбереш посоките на щастието му. Защото те, посоките, са много. И защото всеки един от текстовете в книгата са изпълнени с провокации, смисли и съждения, които не само прочиташ, но осмисляш и се опитваш да съпреживяваш. Порой от думи, смислено подредени, неповтарящи се, неповторими като предназначение и едновременно с това – повтарящи се многократно, за да образуват пълноводна река от емоции, чувства и щастие.
Всъщност, Венелин Терзиев е един човек, който се трансформира с всяко обръщане към образа, който е избрал. От тъжен до весел, от интровертен до екстроверт, от нерадостен до радващ се, от търсещ в дълбините до намерил разковничето, от мълчалив до словоохотлив, от вглъбен до прекалено открит... И винаги щастлив, без значение какво му е приготвил външният свят и колко удара е понесъл за непокорството си. Щастието е едно безкрайно и криволичещо пътуване по суша, вода и в небето. В трите измерения – дълбоко, широко и високо...
Познавах технократа, запознавам се с мислителя. За вътрешното аз, за смисъла на сътворяването, за претворяването на всяка личност в образ с неговото лично участие. Прочетеното е следа, която вътрешното му усещане превръща в път, по който ни кара да вървим и да разбираме живота в неговия ежедневен смисъл. Днес, утре и след това се наслагват в разсъждения, създавайки усещания, с които се справяш, само ако прочетеш творбата отново и отново.
Има текстове, които не се нуждаят от препрочитане. Щастието се нуждае от многократно препрочитане, за да осъзнаеш космополитността на вложените в него чувства, смисли и емоции, за да познаеш всеки пресъздаден образ в неговата изключителност. Емоционални, понякога екстравагантни мисли и чувства те заливат, за да осъзнаеш, че може би това е и твоят свят и ти го изживяваш неосъзнато сред разнообразно подредени думи като парченца в големия пъзел на живота. Няма по-силно послание от това, което те кара да се чувстваш преизмерно жив до мъдрост.
Не можеш да възприемеш цялата книга с едно четене. Или четеш част по част, или трябва да си проследил всички отделни текстове при тяхното появяване. Книгата има съдържание, но е невъзможно да бъде преразказано или запомнено като подреждане и съдържателност. В него всяка дума има своето уникално място и носи неповторим, различен от всичко друго смисъл. На пръв поглед разпилени като пясък по морския бряг и трудно свързващи се помежду си думи, но и думи с код за някаква сакралност на мисълта и на отраженията от използваните оригинали. Трудно се търси свързаност на тези отражения и смисъл на подрежданията. Чета с чувството, че те са мимолетни хрумвания, а всъщност са дълбоко премислени препратки към определени личности, творби и събития. „...непоискано и натрапчиво пристигане в мислите, за да им устрои непринудена среща...“. От срещите с хора и творби, подбрани по неизвестен за читателя признак, до личните изповеди, в които „времето бе пропуснало да ни предупреди, че то е пълновластният съдник на случващото се и ние бяхме попаднали в продължителната си заблуденост, че нещата се случват благодарение на собствената ни воля“. Една палитра от истинска и измислена реалност, от допустима и недопустима фриволност, от реални хора и съдби до спомени от мечти. Преходите са колкото неочаквани, толкова и очаквани, колкото съдържателно близки, толкова и тематично раздалечени, колкото жизнерадостни, толкова и раздаващи присъди в неизброимите смислови интерпретации на поезия, проза, художествени творби, както и на лични прелюдии. Свобода, споделеност, интелигентност, творчески заряд, смислова зрялост, смелост на изказа, съчетани с тревога, тъга, разочарование, но винаги с търсене на изход към утре. Някакъв унищожителен оптимизъм, който ни показва, че винаги има смисъл от това, което правим, че винаги има някой, който се нуждае от думите ни и там някъде в безсмислието зад ъгъла ни чака нещо интересно.
Всеки отделен текст е със собствено емоционално звучене и заслужава да има самостоятелен живот, не акцент от общото. Но пък общото, което ги свързва, е споделеността, с която авторът се отнася към всички събития и всичко, което прави, отразява и интерпретира. Споделеността е начин на живот, авторовата трансформация към един друг свят на човечност, преоткриване и признание на човешкия потенциал и талант.
За автора на текста Маруся Любчева
Проф. д-р инж. Маруся Любчева е завършила образованието си с професионална квалификация „инженер-химик“, специалност „Технология на полимерите“. От 1972 г. е докторант в бургаския Висш химикотехнологичен институт „Проф. д-р Асен Златаров“. През 1977 г. доктор и има над 50 научни публикации в реферирани списания, множество публикации в националния и местния печат. В периода между 1977 и 1987 г. е научен сътрудник. Доцент от 1987. От 1989 до 1991 г. е декан на Отделението по следдипломна квалификация в Университет „Проф.д-р Асен Златаров“. Била е декан на Факултет „Органични химични технологии“ от 1991 до 1993. След това до 1995 г. е ръководител на Катедра „Материалознание“ в същия университет. От 1991 до 1995 г. е бургаски общински съветник. От 1995 до 2005 г. е заместник-кмет на Община Бургас. От 2005 г. е депутат в 40-ото народно събрание. На 1 януари 2007 г. става член на Европейския парламент от България до 2009. От 2013г. до 2014 г. отново е евродепутат. Маруся Любчева е член на 4 комисии в Европейския парламент: Комисията по международна търговия, Комисията по бюджетен контрол (пълноправен член), и Комисията по бюджети и Комисията по правата на жените и равенството между половете (заместник-член). Тя е член и на Делегацията в комитетите за парламентарно сътрудничество „ЕС – Казахстан“, „ЕС – Киргизстан“ и „ЕС – Узбекистан“ и за връзки с Таджикистан, Туркменистан и Монголия, и заместник-член в Делегацията в Комитета за парламентарно сътрудничество „ЕС – Украйна“. Тя е почетен професор.
