АКО НЕ БЕШЕ ФЪРТУНОВ, ЩЯХ ДА ПРОПУСНА ЛЕДЕНИТЕ ШАПКИ НА ХИМАЛАИТЕ
"Ако не беше Стефан Фъртунов, щях да пропусна ледените шапки на Хималаите". Спомен на Галина Бонева, ръководител отдел в музей „Дом на хумора и сатирата“, с давност 31 години, предлага вестник "100 вести" днес.
Тази публикация си заслужава да се прочете, не само заради интересната история, а и заради рядко срещания в наши дни много интелигентен, а в същото време разбираем езиков стил, с който е написана.
"През 1985 г. славата на Дома на хумора и сатирата вече шестваше по белия свят. На Дома се гледаше като на уникална институция, задвижила материални и духовни лостове в името на една човеколюбива кауза – да обединява хората по света чрез разнообразните форми на хумора. Затова не бе изненада, когато директорът Стефан Фъртунов получи официална покана да открие Първата конференция по въпросите на хумора в индийския град Хайдарабад.
Като преводач с Фъртунов заминах и аз, изживявайки едно цветно, често комично и незабравимо приключение. За първи път летях по такъв дълъг маршрут и притеснението ми бе повече от обяснимо.
Летяхме през Москва в средата на февруари. Полетът до Делхи бе нощен и колкото и да си мислех, че сковалото ме напрежение щеше да ме крепи будна през нощта, умората си бе казала думата. Потънала съм в дълбок, безпаметен сън. Изведнъж усещам силен, остър лакът от дясната страна (Фъртунов кавалерски ми бе отстъпил мястото до прозореца.)
„Събуди се бе, момиче! Ще проспиш Хималаите!“, чувам ясно гласа му в ухото си. Ококорвам се, поглеждам през прозорчето и дъхът ми спира. Летяхме над безкрайна пелена от остри, ледени зъбери, порозовяли от изгряващото слънце.
Не бе за вярване! Ако Фъртунов не ме беше сръчкал, нямаше никога да си простя пропуска на тази величава гледка. Но като роден на село човек, той имаше силна връзка със и отношение към природата, на което определено дължа своя първи и последен досег с Хималаите.
Помня, че в Агра имахме и друго изживяване. Фъртунов държеше да купи подаръци за цялата си рода, но най-вече нещо специално за съпругата си Кича. Беше си наумил да търсим сурова коприна за костюм.
Така хлътваме в едно от многобройните магазинчета около Тадж Махал и той бързо фиксира с поглед няколко топа бял плат. Продавачът, който не обелваше и дума английски, бързо заподозря, че съвсем не сме наясно с предназначението на това бяло платно.
Разигра се малка схватка, защото той започна да дърпа топа от ръцете на Фъртунов, оставяйки го озадачен и леко разгневен. Добре че в този момент притича един босоног младеж, за да изрече задъхано на английски решителните думи: „Не! Лошо! Смърт!“.
Фъртунов пусна топа като опарен и бързо, бързо се изнизахме навън. Не си спомням някога да е проявявал нотка на суеверие, ала когато самолетът ни обратно от Москва за София не успя да набере височина и буквално падна обратно на пистата, Фъртунов се наклони леко към мен и дискретно прошепна: „Помниш ли Агра?“. Добре че руснаците компенсираха уплаха ни с черен хайвер и чаша шампанско.
Индийската ми командировка със Стефан Фъртунов е един спомен толкова жив и ярък, колкото и преди 31 години. Самият той все обитава съзнанието ми с човешките си характеристики и с професионалния си размах и прозорливост като основател и първи ръководител на една неповторима културна институция в България, която ме храни и до днес. Затова и благодарността ми към него е искрена и вечна!"
В статията е използван само част от текста, предлаган днес във вестник "100 вести"
