27.06.2023г. | 14:55ч.МЪЛЧАЛИВИЯТ ВИК НА БЕЗКРАЯ

Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Стефан Цанев

Пътуването, отегчително дълго и протяжно, отне почти цялата светла част на този ден. Странно полупразните улици на този град ни допуснаха до своя Тексим. Разредеността на присъствието на автомобили са смущаващи и непривични за обичайността, която не подбира часовете от деня и нощта.

Тротоарните пространства са се покатерили по стръмния скат и изпробват последната ни издръжливост на краткото пешеходно разстояние, което се опитваме да преодолеем.

Навалицата се е приютила след портите на Долмабахче в кафенета, които са се приспособили в съвременното си кокорчене пред достолепието на обширните султански покои.

Помътнялата гледка ни кара да присвиваме очи, за да открием правилните контури на преминаващите хора и наблизо пристигналите плавателни съдове. Притискането на нощта към отиващия си ден кара града да заглъхва и обичайното бучене се замества от шумовете на говорещите хора. Напрегнатостта е отстъпила властта си на някаква привидна лежерност. Разговорите са кратки, накъсвани от търсене на нечовешкото общуване с някакво мобилно устройство, което примигва с поредица от картинки и ненужни послания. Престоят ни е прекъснат от учтивата покана за поръчка, която да ни донесе допълнителна доза сладост с примамливите баклави и добре сиропирани вкусотии.

Потните изблици са присъщи на всички присъстващи и това не създава никакво неудобство. Обраното ни придвижване е затруднено от неприемливо неудобното изкачване. Погледите ни пристъпват с поизморените ни крака и отчитат картините на замърсените градски пространства.

Преди да открием мястото за нощното ни съжителство, преминаваме през многобройни заграждения, които са приседнали до униформените полицаи. На някого тук е било забранено да покаже своето отношение към общността. Не са достигнали вербалните прегради и се е наложило да бъдат подкрепени от тоновете метални такива.

Промушваме се между препятствията и попадаме в изкуствената хладината на приютяващото ни фоайе. Ниският таван ни кара да се приведем без да има никаква осезаем нужда от това. Преминаването към тишината е така приятно и създава известна отпуснатост. Дори мислите започнаха да се влачат подобно на забавените ни движения. Създаването на унисон между физическото и мисловното ни състояния дава непредвидена възможност да наслагваме неприемливо различни потоци от мисли, които се разсъбличат по своя си начин и, приседнали да си почиват, се блъскат в задрямалата ни същност.

Тази вечер ще си легнеш рано,

но до късно няма да заспиш.

Дълго ще разчиташ по тавана

туй, което трябва да решиш.

Ще се ровиш в спомени и дати,

ще възкръсваш трепети и дни

и ще трупаш мълком във блюдата

на сърдечните везни:

радостта – и първото страдание,

верността – и нейните въжа,

ласките – и първата досада,

клетвите – и първата лъжа.

Из „Везни“, Стефан Цанев

Набедената реалност се е проснала в тъмната стая, където пристигат само отблясъците на външния свят, който не престава да ни гледа оглушително безмълвно. И като кавичка поставя край и начало на нови мисловно стълкновение Тръпнещите от напрегнатия ден крайници са оставени в някакво свое небитие и са като неволен свидетел на странните ритуални сбъдвания на срещи с чувства и с мисли… Пооткрехнали дървената порта, която незнайно как ги е оставила толкова дълго в покой и ги е покрила с насъбрания прахоляк на отминалото време. Издайнически вече са се промъкнали и са заели освободеното място на плътското ни възприемане. Разшетали са се в обезлюденото пространство и са на път да си доставят незнайни безплътски удоволствия. Разхвърляни са уж подредените камъчета, които са били покрити с варосаната белота, а сега са поизтрити и отправят сивобледия си оттенък на своята цветност. Сгушени, неприличните ни усещания са се развихрили и бродят като смахнати лунатици. Непрограмираната ни естественост е дала свобода на всичко, което пристига и си отива. Небрежно облегнати в някой от свободните ъгли, оглеждаме от долу нагоре пристигналата ни нова същност. Нещата изглеждат преодолимо спокойни и това ни дава унесената възможност да се насладим на присъствието им.

Той пак се връща, тих, прегърбен,

под тежестта на много спомени.

Лицето му е сбръчкано и болно

от много смях и много скърби.

Той всяка вечер спира до фенера,

сверява си часовника по градския,

кой знай кому усмихва се приятелски

и всяка вечер пита портиерката

за някакво писмо, което чака

тринадесет години...

…

Ръце потрива, криво се усмихва,

заспива като цар със спомените си,

а сутринта се буди, тих, прегърбен,

безшумно слиза пак по стълбите,

замислен, сгърчен и треперещ,

душен от злоба, плач и кашлица.

На старата визитна картичка

професията е зачеркната.

Из „Реквием“, Стефан Цанев

Лудешки смях, сякаш закачка от отминало време, стряска безметежното ни присъствие и ни сепва. Отворили широко очи, се опитваме да открием нещо важно и съществено в съществуването на отминалите ни момчешки терзания и странните образи, оскъдно прострели се върху попребледнялата стена. Някъде в сумрака, препасали поизцапаните си тениски в късите гащета, леко се движат няколко малчугани. Въртят наляво и надясно русолявите си главички и поглеждат в необичаен синхрон нагоре към проблясъците на тъмносиньото небе, което е осветено от пълнолунното присъствие.

Падаме, както ходим, умираме, както спим.

Не казвайте утре ще почнем голямото,

днес да спечелим пари за прехраната.

Не казвайте утре ще бъдем честни!

Днес тихичко ще се проврем...

Носете си новите дрехи, момчета!

Ходейки падаме, сънувайки мрем.

Не казвайте утре със вик на площада

ще кажа истината, после - на клада!

На клада, но утре, а днес потърпете.

Днес се налага да премълчим.

Носете си новите дрехи, момчета!

Падаме, както ходим.

Умираме, както спим.

Из „Носете си новите дрехи, момчена“

Натрупана измислена реалност с разпръснати въпроси, препускащи мисли и чувства, като детско домино с просветващи бели точици на черната повърхност. Съборени кули с разкъсани краища са украсили далечните пространства, а близостта ни примамва с издълбаните пясъчни дупки. Все към неизвестното се стремим и се опитваме да открием нещо така неочаквано, но достатъчно познато. Лепкавостта в устата се усилила като дълга глътка от добре подсладено кафе. Някаква боязливост се колебае дали да ни възпре към промъкналите се нови терзания.

Аз питам:

когато сеете страх‚

за да пожънете преданост – това не е ли фашизъм?

Аз питам:

когато превръщате истината

в продажна метреса – това не е ли фашизъм?

Аз питам:

когато от думичката „свобода“

се чува само да-да-да! - това не е ли фашизъм?

Аз питам:

когато върху своите лъжи слагате

маската на всеобща мечта – това не е ли фашизъм?

Аз питам не само онези‚

които го вършат‚ но и тези‚ които мълчат!

Из „Аз питам“, Стефан Цанев

Сутринта е по-прохладна от вечерта. Нощните ни мисли ни изглеждат по-смели от идващите нови през деня. Опитваме се да подредим всичко в някакви зависимости и да усетим, че животът ни продължава задъхано по нови пътеки.