КОГАТО ИСКА ДА НИ ПОДАДЕ РЪКА, БОГ НИ ИЗПРАЩА СРЕЩА
Ние не виждаме ръката му, при това в този миг сякаш всички, на които разчитаме, са отдръпнали ръцете си от нас .Гърбом към себе си сме и самите ние…
Тогава Бог ни изпраща любовта в нейния, по Божему, енигматичен вид. Ние не знаем това, само душата ни бавно-бавно запърхва, после се стопля и се топи като златист стеарин , за да прилегне като прегръдка върху отпечатъка на другия.
В това време Бог ни пази и укротява енергиите между нас, внимава да не заставаме на пътя си с лудост, решителност и амбиция за бързане, контролира ускоренията.
Срещата, която е за нас, става без наше участие. Тя не винаги е, по нашему, добрата среща, но винаги е съдбовната. Тъкмо тя остава около нас и чака да се случи, докато …стоим на пътя си.
И тогава, най-често късно, виждаме срещата. Бог ни е намерил, бил е около нас. Тогава любовта идва – по ленена лятна риза, с издраскани нозе, а вън вали.
Посрещаме я: Добър ден, Любов. Защо си пак с Тъгата, аз не искам други гости?
Защото закъснях, а да съм сама е опасно – отвръща тя и ние вече я познаваме. По тъгата, с която е избрала да върви към нас.
Ако я срещнем сред веселие и глъч – това са епизоди, които консумираме три пъти на ден.
Жанет Михова, 2006
