ИЛКО ИЛИЕВ Е КАТО СЪКРОВИЩНИЦА, КОЯТО СЪХРАНЯВА БЕЗЦЕННИ СПОМЕНИ
Илко Илиев е като съкровищница, която съхранява безценни спомени за създаването и възхода на джаза в Габрово. Музикантът ще бъде представен с интервю в програмата на радио Култура ON-AIR, в което той говори за музикалните патриарси, творили в столицата на хумора и сатирата. Часът и датата за излъчването ще бъдат обявени през следващата седмица. Разговорът продължава повече от час, слуша се на един дъх и в него няма нито една излишна дума.Илко Илиев разказва и историята на едно свое посещение в италиански джаз клуб. По-късно той го е описал в разказ.
Посещение в джаз-клуб
- Казва се „Александър плац” и е един от най-добрите в Рим! – осведоми ги водачът по път.
Когато влязоха се оказа, че Алберто е там свой човек. На входа ги пуснаха без да плащат. Заслизаха по стълбището и изведнъж видяха оркестъра.
- О, имат и бас-саксофон! – запрепира се Момчето.
Такъв още не беше виждал на живо. Дълъг колкото човешки бой.
Запровираха се между посетителите. Намериха места на бара и седнаха точно срещу музикантите. Една колона пред тях им пречеше да виждат, но ги чуваха добре. Баритон-саксофонистът импровизираше отлично.
- Тромбонистът учил в Щатите – му пошепнаха в ухото. – На банджото е водачът им. Известна фигура в интелектуалния елит.
Теди искаше приятеля му да посвири тук. Беше го навил и Момчето носеше кларинета със себе си.
- Ще „удариш” ли? – го запита той.
Обявиха пауза и Теди отиде да разговаря с шефа на оркестъра. Говореше италиански много добре. След малко ги запозна.
- Какво искаш да изсвириш? – без ентусиазъм го запита шефът.
След кратко колебание Момчето назова парчето.
- Ще те срещна с пианиста. Ако го знае… ще го изсвирите веднага след паузата.
- Той – Теди посочи приятеля си – може да изсвири нещо и с вас. Нали вашия кларинетист отсъства по болест! Щом има ноти…
Не можело. Без репетиция, аранжиментите били трудни и ги изгледа недоверчиво.
Пианистът, сравнително млад човек, го посрещна прав пред пианото.
- Deep Purple, знаеш ли го? - подаде ръка Момчето.
Оня поклати утвърдително глава.
- Гама.
- Ми бемол. Но в началото започваме ала бреве! – и му хрумна – Ще направиш ли четири такта интродукция?
Публиката усети, че става нещо. Вниманието се насочи към тях. Шефът представи госта и каза още няколко слова. После завърши.
- По-добре да свирим, отколкото да се бием.
Отзад се чуха първите акорди. Момчето се обърна и за миг видя как пианиста повдига ръка, за да му подаде встъплението и го досмеша. Започна.
Беше много стара и красива мелодия от ерата на суинга. Свиреше я хитро: с чувство, но полека, докато дойде момент да „нагрее”. Пианото премина „на четири”. От страничните маси наскачаха. Тромбонистът се появи с широко отворени очи.
Чудото ставаше. Атмосферата се нагря и просто се усещаше вече оная тънка връзка на съпричастност между слушатели и музика. Дойде момент да импровизира. Най-напред се качи барабанистът. Веднага след него „заби” и басистът. Посетителите се приближиха плътно до подиума..
Беше с опит. Имаше какво още да им покаже. Взе да подготвя кулминацията. Хрумна му някакъв мелодичен ход и го повтори. Някой изпъшка. След това го потрети. Шумът се усили, а той с виртуозен пасаж достигна горното „ми”. Взрив от ръкопляскания заглуши последните няколко такта.. След солото на пианото постави и своя край.
Наелектризирана, публиката викаше „браво”. Някои свиреха с уста, други тропаха. Момчето и пианистът, високо горе, плеснаха ръцете си. Приближи се и шефът. Гостът понечи да се ръкува. Другият неловко протегна своята. Публиката се засмя. Момчето с достоинство слезе от подиума. Алберто и Теди се бяха запилели някъде. Оркестърът засвири своята програма. Вниманието на всички вече беше към тях. Излезе певецът им. Беше с шапка. Англичанин.
Подпря се на бара. Пристигна Теди и му каза няколко комплимента. Алберто го потупа по рамото. Бил до подиума. Не го ли видял? Поръчаха си бира. Оркестърът свиреше яко. Тромбонистът смени инструмента с корнет. Последни акорди. Това беше краят.
Публиката се разотива. Нямаха повече работа тук. Платиха и потеглиха. Зад ъгъла, на една маса музикантите четяха парите.
- Като у нас! – си помисли Момчето – Грозно, но необходимо.
Навън, както крачеха, Алберто го запита:
- Страшна тема. Как и беше името?
- Хареса ли ти?
- Да, да, да!... – и запя.
- Та-ра, ра-а, та-ра-ра-а-а… Как беше по-нататък?
- Та-ра-ра-ра, та-ра-ра-а? – му отговори Момчето.
Стиснаха си ръцете и с Теди бавно поеха към цирка.
Скоро щеше да се съмне.
автор: Илко Илиев
25. 01. 2014
Габрово
