Глината „оживяла“ от сълзите на Св. Спиридон
Денят на св. Спиридон 12 декември се отбелязва като празник на различни еснафски организации – керемидари, тухлари, обущари, терзии, бакърджии, дюлгери, плетачи, тъкачи. Но най-почитан е от грънчарите. Как светецът е станал техен патрон разказва една притча.
Като момче Спиридон тръгнал по света да си търси късмета. Обикаляйки, вижда в една работилница майстор да върти колело и да прави съдове. Попитало дали грънчарят ще го вземе да учи занаят. Мъжът се съгласил и наредил на Спиридон от другия ден да му мачка глината. Следващият ден бил пазарен и грънчарят заминал да продава стоката си, като оставил сам новия си чирак.
Момчето се захванало да прави топки от пръста в работилницата, но тя била суха и се ронела. Мачкало то буците, а те се ронели и ронели... Отчаян Спиридон се разплакал и в шепите му, пълни с пръст закапали сълзи. И глината омекнала, огънала се под ръцете му, оживяла. Поуката е, че без усилие, пот и сълзи не се постига радостта от съвършенството. Но с или без поука, грънчарите си избират Спиридон за светец покровител.
От древността, та до днес грънчарите произвеждат гърнета, крондири, паници и чинии, гювечи, сачове, стомни и тончета, ибрици и делви – различни по размер и украса, което значи, че формите на съдовете са издържали проверката на времето. Истинско творчество грънчарите влагат в украсата на рожбите си – цветни ангоби, глеч, врязана или рисувана украса, пластични елементи, даващи индивидуалност на всяко изделие.
Но най-важно е качеството – хубавият грънец е гладък, тънкостенен, с чист звук при почукване. И за всеки клиент майсторът трябва да има стока – за децата окарини и бардучета „славейчета“, за дядовците – павури и плоски за ракия, за момите – шарени стомни, които да напиват ергените, за булките – ръкатки, да пращат храна на мъжете си на къра, на гражданите – кахлени печки, на жените им – саксии, на дюлгерите – тръби за вода и канал, за шивачите – копчета, за поповете – кадилници, за църквите – кандила, за пиячите – бъклици, за будуващите – свещници, за пушачите – лули и пепелници, за механите – кани и чаши, за шарланджиите – кюпове, за сладкарите – буркани, за пестеливите – гювечета. И задължително – за всички сборяни по села и градове – гърнета и гювечи, защото в пръстен съд яденето е най-вкусно.
Пък като се счупи – ей му земята – от където дошло, там отишло. Идва следващ сбор с пъстри стомни, окръглени гювечи, писък на окарина, звън на избирана дева, радващи окото и оставящи спомен до следващия… сбор или грънец – зависи кой ще изпревари.
Автор: Румяна Денчева, уредник в музей „Етър“
