ЛЮБОВТА И ПРИЯТЕЛСТВОТО ОВЕХТЯВАТ, НО ПРИ ВЕХТИТЕ ДУШИ
Насреща с Владимир ЯневВестник „Марица”
Тази рубрика е озаглавена с дума, която Константин Павлов с дадаистичен замах дарява на четящите. Среща се на няколко места в стихотворенията му, за първи път е употребена в “Алхимици”. Когато запитах поета къде да търсим персифедрон, той отвърна: “Не и в аптеките. Персифедронът не лекува и не успокоява”. Тук ще предлагаме срещи със стойностни представители на литературата ни.
ВЕЛИЗАР ВЕЛЧЕВ
Първата ти книга „Колелото на живота” е сборник с народни анекдоти, пословици и поговорки. Странен дебют за млад човек. Излязла е във великото някогашно издателство „Христо Г. Данов”. Имаш ли спомен за общуванията с издателите?
След като се изучих във Велико Търново попаднах на едно странно, но интересно място – Дома на хумора и сатирата в Габрово. Институт за хумор на народите, свои собствени издания, между които списание „Апропо”, издавано на четири езика, въобще – голямата работа. Моят отдел се казваше „Етнография и фолклор” , а главното ми задължение беше да събирам смешни разказчета, анекдоти, пословици, поговорки и каквото там можеше да се отнесе към „комичния наратив” в българското народно творчество.
Току-що се бях оженил, беше се родила дъщеря ни, живеехме на квартира, а аз – в нпрекъснати командировки из страната. Из библиотеките, по села и паланки, с магнетофон на рамо, парче хляб, саламец, глава лук и бутилка гроздова в торбата. Така се събра един обемен материал, който трябваше да се осмисли, да се архивира и част от него, най-интересното, да се издаде. Като начало оформихме една фолклорна рубрика в тогавашния вестник „Народна култура”, която се задържа около две години...
В идздателство попаднах на двама редактори с интересни имена. Калъчев и Костурков. Мале, викам си, единият Ятаганов, другият Чекийков! Но те излязоха славни момчета и страхотни специалисти. А книжката излезе в големия дори за тогава тираж от 65 хиляди.
Би ли разказал нещо за Габрово, по времето когато си бил редактор в алманаха „Зорница” и в хумористичното списание „Черна котка”. За срещите и общуванията си с талантливи писатели…
„Зорница” беше издание на ЦК на ДКМС и на Съюза на българските писатели. Литературно-художедствен алманах за млади и начеващи автори, единствен в цялата страна, при това илизащ в провинцията. Аз отговарях за публицистиката и оттогава не мога без този жанр.
Тогава литературно Габрово гравитираше около селцето Боженци, където местната власт ревниво и амбициозно „заселваше” големи имена от културния афиш на страната. ОК на БКП реставрираше старите възрожденски къщи и ги „предоставяше” на мастити хора от пишещия свят, бяха построени творчески домове на художниците, на българските композитори.
В града имаше Дружество на писателите, в което членуваха Орлин Василев, Орлин Орлинов, Слав Хр. Караславов, Андрей Германов, Рангел Игнатов, Мирон Иванов и много други. Ние, местните, бяхме „спомагателни членове”, т.е. членове без право на глас. Отношенията бяха различни – от близки приятелски до обратното на това. Но така или иначе към Боженци имаше върволица от кандидати на славата. От неизвестни автори, в чиито нрав беше да търкат прагове, да притоплят кафета и да носят армагани. Аз не съм от тях, пък и тогава бях твърде млад, за да се „натискам”.
По-интересно беше другото – пътуванията по пишеща България. Янислав Янков, който завеждаше „поезия” беше събрал една банда от млади /тогава/ автори, с която обикяляхме къде ли не, правехме четения и срещи-разговори /модни тогава/ които помагаха да се запознаваме с пишещи момчета и момичета, да правим първи техни публикации и да оставаме приятели за дълго. Изкушавам се да спомена някои от „бандата”: Маргарита Петкова, Червенко Крумов, Ива Николова, Керка Хубенова, Божидар Грозев, Иван Росенски.
Колкото до „Черна котка”, това е една друга история. След промените рухнаха тези дружествени форми на общение, закриха се алманаси като „Зорница” и „Апропо” /изданието на Дома на хумора и сатирата, онова на четирите езика/ и се предложи направата на едно по-мобилно и по-ефективно издание. Аз спечелих конкурса за главен редактор и почнахме. С Христо Градечлиев, тогава дизайнер на вестник „Култура”, направихме една много интересна графична концепция, в дома на хумора имаше литература и хумористична графика от цял свят, намери се и кадърна печатница /в София, в НДК/. Така се получи едно добро и хубаво /различавам тези неща/ издание.
И както се казва, всяко добро за зло /май че беше обратното/. Защото доброто беше неочаквано за някои хора, а това поражда дива завист и под предлог че няма пари в общината, спряха изданието. Пък знаеш, че тогава и политизирането беше навлязло почти в сегашното си русло, бяха се сменили управляващите... Та така... Но как да е.
Писателите (наши и от други националности), без които не можеш да си представиш своя читателски живот?
Не бих могъл без мнозина от тях, като нямам предвид само стойностните автори а и някои от изявените посредствени – нали човек се учи от всичко.
На не мога да не кажа: без Атанас Далчев с неговата мъдра конкретност, чистота но изказа и земна виталност; без Константин Павлов с неговата кощунственост и внезапност; без Христо Фотев с неговата нежна афористичност; без... много са!
Що се отнася до „чуждите” автори, няма да стигне хартията за руските /че и „съветските”/ автори, за западноевропейските, за американските, за южняците-магьосници, за скандинавците...
Не си бегач на дълги разстояния - в поезията си пределно лаконичен. Въпрос на психическо устройство, на предпочитана стилистика, на…
Вероятно на всичко това. Както и на едно убеждение, че пишещият стихове не бива да има за цел да вкарва читателя в хаоса на своята душа, да се показва по-сложен отколкото е, да нарича неясното талантливо. Напротив, пишещиият би трябвало да види яснотата, да поеме шлаката в себе си /ако ще и в джоба да си я сложи!/, за да покаже на невинния читател колко простичко е истински красивото.
Последната ти стихосбирка е озаглавена „Ганглии”. Шокиращо! Прави впечатление и по-шантавата строфика…
Защо? „Ганглии” означава „нервни възли”, наскоро видях думата и в кръстословица. А изписването на четиристишията като тристишия е малко маниерно, но нали, ако трябва да бъдем честни, самото изразяване под формата на стихове си е жива маниерност!
Да не споменаваме маниерните жестикулации на гениални художници, музиканти, драматурзи, че дори и архитекти...
Какво представлява новата ти книга?
Е, това все още е идея за нова книга, но така или иначе аз съм я стъкнал. Искам да издам тези публицистични миниатюри, писани в различни вестници и електронни издания главно под формата на рубрики. Защото това е моят „Преход”. Защото през тези мно-о-ого години аз не съм мълчал. И защото те са „гърмяни” не по „вестникарски”, а с малко по-далечен мерник.
Всъщност на кого днес е потребна поезията?! Не е ли отчайваща тази работа?
Знаеш ли, аз разграничавам издаването на стихосбирки от писането на поезия. Защото за да бъде наречено нещото „поезия” трябва да минат години. А първото, издаването на книжки със стихове, е малко комплексарска работа. То е нужно преди всичко за себеутвърждаването на автора в собствените му очи, пред роднините и приятелите.
А иначе поетическите опити като че ли са нужни на първо място на самия поет. Нали знаем за Емили Дикинсън, която е пускала стиховете си в кошчето за плетиво?
Защото с писането на стихове хората, доказали, че могат да вършат, искат да докажат /първо на себе си, а след това и на другите/, че могат и да чувстват – понякога и заради другите. Със съзнанието, че нито физическата сила, нито химическите реакции сами по себе си са в състояние да изтръгнат звуците от безмълвието – на това е способно само чувството. Да ги изтръгне, да им придаде форма, да ги хармонира и да ги направи достояние.
Защото така се намеква за нещо истинско и мъдро, за нещо изначално и по-силно от човека, тъй както са изначални нещата от които произлизаме ние самите.
Защото тук някъде, струва ми се, кълни крехката надежда, че ние, хората, произлизаме от поезията! /Видя ли сега, как си го търсиш с тези въпроси!?/
Любовта, приятелството… Не овехтяват ли на твоите (нашите) години? Ама честно…
Овехтяват, но при вехтите души. Нали го беше казал Момо Капор: някои хора стареят като галоши, други като катедрали...
И все пак... овехтяват, да му се не види!
