ДА ДАВАШ Е ИЗКУСТВО
Обявиха победителите в конкурса "Изкуството да даваш"
Той бе организиран от сдружение ИМКА - Габрово, по повод Международния ден на добровоеца. Победителите бяха обявени и наградени на петнадесетата церемония по връчване на приза "Доброволец на годината".
Първото място за есе е на Нанси Соуейд на 15 години от НАГ.
Първото място за клип е на Христо Ботев.
Изкуството да даваш
Той
(Разказ)
Той
(Разказ)
Той е човек, като всички нас, но заслужава да бъде наречен истински.
Светланна ставаше рано всяка сутрин, приготвяше се за работа и ,с все още спящото си сърце, се отправяше към фирмата. Често закъсняваше, но никой не и правеше забележка, тай като оставаше до късно, а и беше много способна, помагаше на колегите си и винаги свършваше най-трудните задачи. Като цяло тя беше отдадена на работата си. Това, разбира се, беше за сметка на семейството и. Прибираше се по тъмно, уморена, започваше да върши домакинските си задължения. Оставаше и много малко време със семейството и и понякога тя чувстваше, че ги ощетява. Но те стояха твърдо зад гърба и, подкрепяха я, защото я разбираха. Те знаеха, че тя иска да постигне нещо в живота си, а и се целеше високо.
И така всеки ден минаваше покрай нея или пък тя минаваше покрай деня. Но една сутрин детето и се събуди със силни болки и висока температура. Светланна трябваше да си остане вкъщи, за да се погрижи за дъщеря си. И макар че момиченцето и беше болно, тя се радваше, защото щеше да прекара един цял ден с детето си.
След като се приготвиха отидоха на лекар. Той предписа лекарства на детето. Майката се запъти към аптеката, като каза на дъщеря си да изчака в колата. Като излизаше от аптеката видя малкото русокосо момиче да си играе с едно куче. То беше слабо, вероятно гладно, с раздърпана козина и клепнали уши. До тях стоеше мъж, обясняващ нещо на детето. Той приличаше на кучето- скъсано палто, дълга брада, продупчен ботуш и тъжен поглед. Изгеждаше измъчен, но в очите му освен тъга, можеше да се прочете и надежда. Имаше някаква странна искра в тях.
Светланна се приближи и се запозна с човека. Оказа се, че той е бездомник. За разлика от други хора, имащи домове и семейства и всичко друго, от което се нуждаят, той беше много умен и интелигентен. Тя разбра това едва от три, четири изречения, разменени с него. Той заяви, че кучето е негово. Тя беше много изненадана, защото не можеше да предположи, че човек без дом и пари може да се грижи за едно куче. “Откъде намираше храна за себе си и за животното?”, “Къде спяха?”- тези въпроси си задавеше тя. Обаче жената беше крайно учудена, че той не и поиска и стотинка. Повечето бездомници ,които тя виждаше по улиците, просеха за да преживяват. Но той не го направи. Явно целеше да запази поне честта и достойнството си.
Светланна искаше да помогне на този човек. Тя усещаше, че е добър и заслужава уважение. Но в същото време не искаше да го обижда. Знаеше, че хора като него биха се почувствали неудобно ако някой им предложи подаяние. А тя не искаше да го унижава. Затова реши да му подаде една банкнота и да му каже, че желае да се почерпи за здравето на дъщеря и. Направи го по непринуден и чисто човешки начин. Не се държеше надменно. В началото той отказа, но тя беше настоятелна. Накрая прие парите, отправяйки към Светланна множество благодарности.
Човекът се отправи към близкия магазин. Майката и детето седнаха в колата. Жената запали двигателя, но минута по късно го изгаси. Искаше да изчака мъжа и да се увери, че поне тази вечер няма да си легне гладен. Не след дълго той излезе. Кучето подскачаше радостно около него, въртейки опашка.Човекът намери някакъв кашон и седна на него. Беше си купил хляб и малка бучка сирене. Отчупи парче от хляба и даде на кучето. То загриза нетърпеливо, а в същото време стопанинът му хапна няколко залъка. Така за кратко време кучето и мъжът изядоха скромната си вечеря.
Светланна стоеше като вкаменена в колата и с възхищение наблюдаваше тази човешка постъпка. Мислите и бушуваха в главата и. Душата и гореше. Нямаше думи да опише това, което бе видяла. Бездомникът раздели единствената си храна с кучето. Тогава тя разбра, разбра, че първото и впечатление от този човек е било вярно. Единствено голямо сърце като неговото може да постъпи по този начин. Светланна се разплака. Не знаеше защо, но плачеше. До този момент не предполагаше, че може да съществува човек като него. Мислеше си, че светът е изпълнен със зло и единственото красиво нещо, което виждаше в него, бе семейството и. Тогава тя осъзна защо плачеше. Болеше я, болеше я много. Някаква студена ръка бе стиснала нейното сърце и не го пускаше. Вледеняваше го. Умът и разбираше, че това е ръката на Съдбата. Той разбираше, че не може да промени нищо. Ала сърцето и отказваше да го приеме. То не бе съгласно да гледа безучастно как човекът страда, лишен от най- обикновените удобства. И тогава Свеланна взе решение. Изправи се пред Съдбата и пое контрол над сърцето си. Бе твърдо решена да промени този свят. Искаше да покаже на Вселената хора като мъжът, който бе срещнала, хора с големи сърца.
Седмица по-късно момиченцето се излекува. Майката започна работа отново. Но имаше нещо различно. Тя беше нов човек. Да, отново ставаше рано и се прибираше късно, вършеше домакинските си задължения, но намери начин да прекарва повече време със семейството си. Това я правеше по-спокойна и удовлетворена. И това не беше всичко. Тя започна да се занимава с нещо ново за нея, осмислящо живота и, което смяташе за полезно. Всяка вечер, след работа, Светланна отиваше при човекът с голямото сърце, говореха си, ходеха по институции и успяха да му извадят документи за самоличност, тъй като той беше изгубил своите. След много усилия тя успя да го настани в дом за бездомни хора. Жената прибра кучето при себе си. Не след дълго той си стъпи на краката и си намери работа. След това дори си нае и жилище. Кучето взе отново при себе си. Той обеща на Светланна, че един ден ще и върне всички добрини, които е направила за него. Но за нея най-голямата отплата беше да види този човек с четириногия си приятел, в собствен дом, където ще бъдат далеч от студа и мъката на мрачните улици.
След като се увери, че мъжът, с голямото сърце вече е добре и не се нуждае вече от нейната помощ, освен от приятелството и, тя реши да създаде клуб. Първоначално всички бяха много скептично настроени, но не след дълго разбраха, че това е място за хора, които искат да направят нещо полезно и удовлетворяващо, нещо добро . Целта беше да се помогне на колкото се може повече бездомни хора. Осигуряваха им необходимата подкрепа, както морална, така и финансова. С всеки изминал ден членовете на клуба се увеличаваха и се събираха повече средства. Наблюдаваха как стъпка по стъпка, бавно, но с много усилия, забравените от Съдбата се издигаха отново и започваха един нов живот.
Светланна беше щастлива. Тя се радваше, че е намерила своето призвание, а имено да помага. Беше благодарна на човека с голямото сърце, защото той, макар и несъзнателно, и бе показал какъв трябва да бъде един човек за да бъде наречен истински.
А той продължи да живее новия си живот заедно с четириногия си приятел и стана член на клуба. Помагаше на онези, които бяха в същото положение като него преди да срещне Светланна. Остана си същият човек като преди-добър, скромен, смирен. Сърцето му бе отворено за всички. Той разкри пред света изкуството да даваш.
Нанси Соуейд, от Габрово, учи в НАГ, на 15 години
