22.05.2022г. | 19:36ч.Предметите пазят късчета спомени от ръцете на хората, които са ги докосвали

Всеки предмет, дарен в музей, независимо каква е неговата материална стойност, носи своята неповторима история. Някога е бил модерен и търсен, но времето слага отпечатъка си, а технологичното развитие на човечеството го заменя с друг – по-функционален. Различни са причините, благодарение на които предметите от миналото биват запазвани. В България казваме на човек, който трупа вещи и не може да се раздели с тях – Плюшкин. Този измислен герой на Гогол от романа „Мъртви души“ е нарицателно за събиране на безполезни вещи и скъперничество. У нас определението „Плюшкин“ по-скоро се използва в меката му форма. Плюшкиновци или не, много хора съхраняват ценно веществено минало, благодарение на тази своя характерна особеност. Има и други – те пазят късчета спомени от живота на свои любими хора. Съществуват, разбира се, и истински ценители на миналото. Това са хора с талант да откриват ценна и полезна история в неща, на които други не биха обърнали внимание. Зад всеки предмет стоят човешки истории, стига да има кой да ги разкаже. Повечето от разказите на дарителите на музей „Етър“ могат да послужат за чудесни филмови сценарии. Има всичко – радост, тъга, изпитания, триумфи, мистика, силна страст, тиха, несподелена любов и какво ли още не. Дарителите на музей „Етър“ най-често разказват с готовност историята на някой предмет или случки от миналото, свързани с него. Понякога самата вещ служи за „машина на времето“. Сякаш около нея са се натрупали спомени, които нямат нещо общо с предназначението й. Просто ръцете на главните герои в някаква ситуация от миналото са докосвали дарения предмет и тези спомени очакват да бъдат разказвани отново и отново.

Едно желание за женско чедо, което остава само мечта

Иван Христов много пъти е ставал дарител на музей „Етър“. Младият мъж е директор на един от българските исторически музеи – в съседния на Габрово град Дряново. Ценностите от миналото, които са с етнографска стойност, той предава на най-подходящото за запазването им място – музей „Етър“. 

Скъпото за 30-те години на миналия век детско костюмче – едно от неговите дарения през 2021 година, буди много въпроси. Ушито е през 20-те или 30-те години на миналия век от прабабата на Иван Христов – Гана и е запазено през десетилетията. Никога не е обличано. В семейството нямат отговор защо изобщо е ушито такова костюмче, тъй като живялата по онова време жена – сега запомнена като баба Гана, има само момчета. Изненадва и богатата украса на дрехата – нещо нехарактерно за облеклото на хората от времето и региона, в който семейството на тази жена живее. Днес нейните наследници смятат, че наистина много е искала да има момиче и затова е ушила този костюм. Внуците й се опитват да надникнат в нейните някогашни мисли и мечти, да открият радостите и разочарованията й. И вярват, че са я накарали да преживява повече от първите и по-малко от вторите. А само дареното на музей „Етър“ костюмче за 4-5-годишно момиченце пази спомена за несбъдналата се мечта на младата Гана да вземе в обятията си женско чедо, родено от нея.

Красивата и кокетна Йовка пази къщата на родителите си години след своята смърт

„Йовка пази къщата“, казва съпругът на Мария Занева, когато в дома им, разположен в един от централните квартали на Габрово, се чуват стъпки и шумове, предизвикани неясно от кого. Мария дарява на музей „Етър“ предмети, останали от бивши собственици на къщата. Съпругът Ганчо е бил обущар, съпругата Донка – шивачка. 

Благодарение на Мария, във фонда на „Етър“ постъпва машина за окантване на обувки, дървени калъпи с всякакви размери, гумени обувки и дори стара табела, указваща предназначението на работилницата. От съпругата е останал тефтер със създадени лично от нея кройки за дрехи, с указания за инструментите, които се използват за работа. Предметите, дарени от Мария са показани в изложбата „Дарени предмети, споделени истории“ през 2022 г. Вероятно гумените обувки, познати в България като шушони, са на Йовка – дъщерята на обущаря и шивачката, като малка. 

Но Йовка изоставя ушитите от баща си шушони, защото расте и става една от големите красавици и кокетки на града. „Йовка рошава няма да я видиш“, шушнели си хората от улицата, където живеела. Дарителката Мария открива запазените предмети на тавана на къщата, когато се качва за първи път. Намира и снимки на бившите собственици, дори отива на гробното им място. Разказва с вълнение до каква информация успява да достигне, макар да й отнема доста усилия и време. Семейството омъжва Йовка, по чисто прагматични причини, за известен лекар. Разказват се легенди, че нуждата да се запази някакво богатство са причината за този брак. Когато не са заедно, той й пише писма, изпълнени с много обич. Разликата във възрастта е голяма, ревността в семейството на Йовка – също. Животът им поднася много изпитания, а в края на историята няма хепиенд. Йовка има само една дъщеря, която също има само една дъщеря. Мария и съпругът й купуват дома си от тях. Съпругът на дарителката Мария и днес смята, че къщата – макар да се води тяхна, е на Йовка и казва: „Ние живеем в къщата на Йовка“. Семейството на дарителите вярва, че Йовка е дала знак за себе си не само с шумовете и стъпките по горния етаж. В продължение на четири години всяка сутрин в 8:00 часа на входната врата се звъни, но без да има някой. Само в почивни дни няма звънене. Мария не се стряска от ситуацията, приема я и влага много положително чувство. Успява да открие дори гроба на Йовка и тогава вижда съобщение, че единствената дъщеря на Йовка е починала. Горе-долу когато това се е случило, сутрешното звънене на входната врата спира.

Дълбоката и тиха любов на една врачанка към мъжа ѝ продължава над 50 години

Ако историята на дарените от Мария Занева предмети е изпълнена с мистичност, историите на Росица Денева, врачанка, живееща в Стара Загора – град разположен в Южна България, на около 80 км от Габрово, са свързани с любов.Сама казва, че е надхвърлила 70 години и на тази възраст няма за къде да бърза и за какво да се ядосва. Говори за любовта към своя съпруг, с който от 50 години са неразделни. 

Предметите, които Росица дарява са на нейната майка. Съзнателният живот на Росица преминава във времена, които не само позволяват на жените, но те биват насърчавани да се изявяват професионално. Росица работи в университета на родния си град. Втурва се в преподавателското поприще и не успява да отдели време да научи от своята майка уменията на домакините да изработват сами дрехи и вещи за дома. Майката е от врачанско село и още от малка има силен стремеж да се образова. Днес музей „Етър“ пази дипломната й работа. 

Николина Маркова – майката на Росица, работи денонощно. Фантазията й не спира да я провокира да създава красота. Николина плете, шие и умее да върши всичко, свързано с дома. Завършила е едно от тъй наречените в миналото в България стопански училища, където е обучавана да бъде перфектната домакиня. Николина Маркова става член на Задругата на майсторите – професионална организация от времето на социалистическия период в България, и участва със своите плетени изделия в значими за онова време изложения. Росица Денева и съпругът й, с който идват в музей „Етър“, за да направят дарението, имат деца и внуци. Любовта им, продължава вече 50 години. Сама казва, че нейната е тиха и дълбока. Нещата всъщност не започват добре. В началото на 70-те години на миналия век близки им уреждат среща с явната цел нещо да се получи между тях. Младото тогава момиче живее със собствен идеал за мъж, на който той не отговаря. И при втората среща нещата не потръгват особено. Всичко се преобръща, благодарение на нехайни родители. Той я изпраща към дома й, а на улицата виждат групичка деца, които пушат цигари. Тя искрено се възмущава от тях, но той дава различна гледна точка. Думите, които тогава изрича, я провокират да погледне на него с други очи и да приеме, че с този човек ще е до живот. Изречението – „А къде са техните родители, че не ги търсят в този късен час?“, се оказва решаващо за следващите му 50 години. И въпреки че разказва за предметите, изработени от майка й и дарени на музей „Етър“, Росица все обръща разговорите към него и към своята тиха и дълбока любов, зародила се в една късна вечер в началото на 70-те години на миналия век. 

Величка Георгиева и музей „Етър“ – една  дългогодишна връзка в името на съхранението на занаятите

От няколко десетилетия Величка Георгиева е свързана с музей „Етър“. Тя е част от Задругата на майсторите на народни художествени занаяти и дълги години е член на Управителния съвет на тази организация.

Величка сама изработва предметите, които дарява на любимия си музей „Етър“. Използва и модели на съхранявани във фонда костюми и има познания върху различните видове носии. С готовност споделя познанието си, свързано с фолклора и традициите. Историята на Велика Георгиева на пръв поглед е професионална, но когато има и емоция, и желание да се съхрани миналото, едва ли можем да говорим само за работа.

Избраните истории, свързани с дарени във фонда на музей „Етър“ предмети, са малка част от тези, които могат да бъдат разказани. Всяка носи своята голяма доза субективизъм. И това я прави уникална и интересна, достоен свидетел за отминалото вече време, към което ни връщат само съхранените предмети.