ВОЙНАТА НЕ Е С ЛИЦЕ НА ЖЕНА
автор: Венета Георгиева-Козарева
От габровския хумор до литературния Нобел
Колкото и да е невероятно, с тазгодишната носителка на Нобеловата награда за литература беларуската писателка и журналистка Светлана Алексиевич ме свърза преди три десетилетия...габровският хумор!
снимка: БГНЕС
Тогава бях на специализация в Минск, успях да се запозная с някои от най-интересните техни творци – писатели, режисьори, преводачи, журналисти, художници. Името на Алексиевич вече будеше доверие, а и уважаваният писател и литературен историк и критик Алес Адамович ме посъветва да се запозная с нея.
Търсех начин да стигна до Света, както скоро и аз щях да я наричам, която по това време работеше в списание „Ньоман“, но току си вземаше отпуски и обикаляше надлъж и нашир страната с микрофон и бележник, за да събира материал за новата си творба. Тогава у нас тъкмо бяха превели потресаващата й книга „Войната не е с лице на жена“.
Ванкарем Никифорович обеща да ми каже „кога си е тук Света“, за да я намеря. А той е първият преводач на габровските анекдоти (онази книжка с редактор Радой Ралин и художник Борис Димовски) на руски в тогавашния Съветски съюз. Стана така, че най-неочаквано се срещнахме в гостоприемния дом на един лекар, около когото се събираха на чай и да поиграят мач в двора на къщата му художници и други интелектуалци.
Така габровският хумор стана първата ни тема за разговор.
Габровският хумор, вече като книжка, преведена и издадена на руски от Дома на хумора, пък беше моят подарък, когато се видяхме в дома на Светлана Александровна в Минск през ноември миналата година. Боледуваше, не излизаше навън, но не отказа да се срещнем. Събитията в Украйна не й даваха покой, нали по майка самата тя е украинка, родена е в един западноукраински град. Тръгнах си с най-новата й книга „Време секънд хенд“.
През годините след първата ми среща с Алексиевич за габровските почитатели на литературата подбирах и превеждах страници от най-новите й, за съжаление, на български нашите издателства можаха да предложат само две от книгите й („Войната не с лице на жена“ през 1985, а през 1987 и „Последните свидетели“). Добре че беше инициативността и активността на вестник „Литературен форум“ и най-вече на списание „Факел“, които държаха да представят поредното й отличие или нова творба (по нейните книги са заснети филми и има пиеси). Напоследък към тях се присъедини и новото списание L`EUROPEO.
Ето че сега „Нобел“ идва след толкова важни и ценни литературни награди, които Алексиевич е получавала през годините: „Курт Тухолски“ на Шведския ПЕН-клуб (1996) „За мъжество и достойнство в литературата“; „Андрей Синявски“ на руския в. „Новая газета“ „За творческо поведение и благородство в литературата“ (1997); награда на Лайпцигския панаир на книгата за принос в европейското взаимно разбирателство (1998); Хердерова награда (1999); награда „Ремарк“ (2001; национална награда на критиката, САЩ, 2006); Литературна награда на Средна Европа „Ангелус“ (2011) за преведената в Полша „Войната не е с лице на жена“; награда „Ришард Капушчински“ за книгата „Време секънд хенд“ (Полша, 2011); награда на немските книготърговци (2013); награда „Медичи“ за есеистика (Франция, 2013) за „Време секънд хенд“; Офицерски кръст на Ордена на изкуство и култура“ (Франция, 2014); награда на читателските симпатии при гласуване за наградата „Голямата книга“ (2014) за „Време секънд хенд“; Нобеловата за „нейното многогласно творчество – паметник на страданията и мъжеството в наше време“ (2015).
В първите часове след обявяването, пред въодушевени писатели, журналисти, приятели, тя недвусмислено заяви, че тази награда е и за Алес Адамович, който пръв разпозна в нея твореца и й подсказа трудния път на документалиста, и за Васил Биков, който също беше номиниран за Нобелова награда. Явно не беше дошъл часът на Беларус и Биков едва ли щеше да я получи, а после съдбата се разпореди така, че той напусна суетния свят и сигурно ни се чуди отнякъде какви ги вършим тук ние, разумните създания на природата. Беларуската литература смело издига през последните години няколко свои писатели за Нобелова награда за литература, но никой от тях не я получи.
Наблюдавам отстрани шумотевицата около този избор на Нобеловия комитет. Толкова се изговори, толкова енергия излетя на вятъра. Всяка година е така. Тъжно, тъжно, дори не е утешително, че ние на Балканите си се знаем – твърде нееднозначно приеха удостояването нейните колеги в Беларус, малко по-кротко – в Москва. У нас най-смисленият коментар в мрежата бе на журналиста и преводача Иво Христов. Който е общувал с нея, познава творчеството й и го представя и у нас.
Не приемам съмнителните изказвания от „първа инстанция“. Светлана Алексиевич не заслужава този вой. Макар да е свикнала (а има ли свикване с постоянните критики, съмнения, подозрително отношение, не един съдебен процес заради написаното от нея?) да бъде принудена толкова пъти да живее в чужбина, за да има възможност да работи. А дългият списък с литературните й награди досега (част от който цитирах) само говори, че стъпка по стъпка се е приближавала до най-високия връх в световното литературно пространство. И продължава да прави планове и работи над новите си проекти.
Припомням си една оценка, дошла от Швеция преди две години, когато там бе публикувана „Време секънд хенд“: „Алексиевич събира своите материали като журналист и ги обработва като поет. Нейната книга е не само за Съветския съюз и съветските хора, тя е за Историята и за Човека с главно „И“ и главно „Ч“. Тази кратка характеристика казва достатъчно.
Откъс от последната книга на Светлана Алексиевич
„Сега е срамно да си беден, да не си спортмен... С една дума, изоставаш. А аз съм от поколението на портиерите и пазачите. Имаше такъв начин за вътрешна емиграция. Живееш и не забелязваш около теб, както не забелязваш пейзажа през прозореца. Ние с жена ми завършихме философия в Петербургкия университет (тогава Ленинградски), тя си намери работа като портиер, а аз като параджия.
Работиш по едно денонощие, после две си у дома. По него време един инженер получаваше сто и трийсе рубли, а аз в парното – деветдесет, тоест съгласен си да загубиш четиридесет рубли, но да получиш абсолютна свобода. Четяхме книги, много четяхме. Разговаряхме. Мислехме, че произвеждаме идеи. Мечтаехме за революция, но се опасявахме, че няма да я дочакаме.
Водехме горе-долу затворен живот, не знаехме нищо за това, което става по света. Всичко си бяхме измислили, както по-късно се разбра, нафантазирали си бяхме – и Запада, и капитализма, и руския народ. Живеехме с миражи. Никога не е имало такава Русия, каквато имаше в книгите и в нашите кухни. Тя беше такава само в главите ни. През перестройката всичко свърши...
Избухна капитализмът... Деветдесетте рубли станаха девет долара. Не се живее с толкова. От кухните излязохме на улицата и веднага стана ясно, че нямаме идеи, просто сме седели през цялото време и сме говорели. Отнякъде се появиха съвсем други хора – младежи с малинови сака и златни пръстени. И с нови правила на играта: имаш ли пари – значи си човек, нямаш ли пари – ти си никой. Кой се интересува, че си чел Хегел, целия си го чел? „Хуманитарист“ звучеше като диагноза.
Ще рече, че тези хора могат само да държат томче на Манделщам. Интелигенцията безпощадно осиромаша. В нашия парк в почивните дни докарваха полева кухня и раздаваха супа и по нещо скромно за второ. Такава опашка се нареждаше от спретнати възрастни хора, че ти се свива гърлото. Някои си криеха лицата. По това време имахме вече две малки деца. Беше си чиста гладория.
Започнахме с жената търговия. Вземахме от завода по четири-шест кашона сладолед и отивахме на пазара – там, където има много хора. Нямаше никакви хладилници, след няколко часа сладоледът се разтичаше. Тогава го раздавахме на гладните хлапета.
Колко се радвахме! Жена ми продаваше, а аз ту ще занеса, ту ще докарам нещо – бях готов да правя всичко, само да не продавам. Дълго време не се чувствах комфортно. Преди по-често си припомняхме „кухненското време“ от нашия живот... Каква любов имаше! Какви жени! Тези жени презираха богатите. Не можеш да ги купиш. А сега никой няма време за чувства – всички изкарват пари. Откриването на парите е като взривът на атомната бомба...“
„Ако говорим за деветдесетте години... Не бих казал, че това беше прекрасно време, то си беше отвратително. Умовете на хората се преобърнаха на сто и осемдесет градуса... Някои не издържаха и превъртяха, болниците за душевно болни бяха претъпкани. Посещавах един мой приятел там, един крещи: „Аз съм Сталин! Аз съм Сталин!“, друг „Аз съм Березовски! Аз съм Березовски!“ Цялото им отделение пълно със Сталиновци и Березовски. През цялото време по улиците се стреляше.
Всеки ден имаше бандитски сблъсъци. Да откраднеш. Да изпревариш. Докато другите не са го направили. Някои ги разориха, някои пратиха в затвора. От креслото – в мазето. А от друга страна – кеф: всичко става пред очите ти... В банките имаше опашки от хора, които искат да започнат свой бизнес: да отворят хлебарница, да продават електроника... И аз се редих на тези опашки. И се изненадах колко сме много. Някаква лелка с плетена баретка, момче със спортно яке, як чичко, който прилича на пандизчия... Седемдесет и толкова години са ни учили: щастието не е в парите, човек получава най-хубавото в живота си безплатно. Любовта например.
Но щом от трибуната казаха: въртете търговия, забогатявайте – всичко забравихме. Забравихме всички съветски книжки. Тези хора никак не приличаха на онези, с които съм седял до зори и съм дрънкал на китара. Криво-ляво бях научил три акорда. Единственото, което ги обединяваше с „хората от кухнята“ беше това, че и на тях им бяха омръзнали червените знамена и цялата фалшива показност: комсомолските събрания, политическите занятия... Социализмът смяташе човека за възглупав. В училище се перчех с дънки, а в института – с военната си униформа...
