КОГАТО СРЕЩАМЕ ДЕЦАТА СИ, СРЕЩАМЕ НАШИТЕ
УЧИТЕЛИ. Учим се на любов, така сякаш я срещаме за първи път.
Учим се да се отказваме, така сякаш досега никаква загуба не ни е спохождала.
Учим се да мълчим, така както досега сме се учили да говорим...
Бог ни хваща за ръка и казва: Хайде сега, кънкьори, майстори на пируетите, виртуози в подскоците, шампиони по плъзгане и приклякане, стъпвайте… Ледът е тънък…
Дарявайки ни с дете, Бог ни е дарил с учител и с възможност да се променим. Промяната и растежът са болка, а аптеките са пълни с обезболяващи. Всеки ден бягаме от болката срещу малки суми, разменяни в аптеките. Отказваме да мислим защо боли и какво трябва да научим.
Един ден се изправяме един срещу друг – родител срещу дете. В света е добавен още един чужд човек. Тогава разбираме, че всъщност един срещу друг сме Аз и Учителят или с други думи Аз срещу Бог…
Чертали сме яростна черта – жалки чертожници, докопали тетрадка, която не ни принадлежи. Оставили сме следа, която вместо да ни поведе към смирение и съгласие със себе си, боде в очите …
Има възраст за учене, има възраст за забравяне на наученото - когато времето неусетно е сменило декора около нас и ние отново сме начисто и… в началото.