Етърската грънчарка Клара живее в спомените на провокативния писател Христо Стоянов
В началото на 80-те години на миналия век един млад журналист от националния вестник „Отечествен фронт“ се завръща за няколко дни в родния си град Габрово. Шефът на отдел „Култура“ Петьо Бласков го командирова със задачата да направи интервю. Младият журналист избира да разговаря с майстор от музей „Етър“ и сам признава, че когато мисли за занаят, то това е грънчарството.
По същото време една млада жена, посветила се на изкуството да извайва предмети от глина, успява да съхрани габровската керамика. Задачата е поставена от директора на музея Лазар Донков. Жената привлича погледите на хиляди посетители, така че съвсем естествено е да стане обект на медиен интерес.
Днес младият журналист от началото на 80-те години на миналия век е известен писател, а жената – най-големият дарител на музей „Етър“, е успяла не само да усвои направата на габровска керамика, но и да предаде знанието си на следващо поколение грънчари.
Христо Стоянов се връща в спомените си към своето интервю с Виолета Керемедчиева – Клара, когато през първата седмица от юни 2020 година посещава едно от своите любими места – музей „Етър“. Разказва с усмивка за положените в началото на кариерата си усилия да проведе разговор с грънчарката.
Отива пред грънчарницата, където вижда момиче в носия – така е облечена в спомените му, поздравява и пита за грънчаря, за да направи интервю. Виолета Керемедчиева се съгласява, но бързо става ясно, че разменените реплики трудно ще свършат работа за национален вестник. Христо Стоянов разпитва за връзката между изкуството и занаята. На всичките му въпроси Клара, която печели посетителите с усмивките и интересните си разкази, отговаря лаконично. Безкрайно изненадан, Христо Стоянов я пита какво да пише, а тя му позволява да развихри фантазията си, формулирайки нейните отговори.
Редакционната колегия на влиятелния по онова време национален вестник публикува интервюто с грънчарката Виолета Керемедчиева – Клара, а малко по-късно Петьо Блъсков, който се досеща какво е станало, се шегува с младия журналист за публикуваните разсъждения по глобални за изкуството теми.
Грънчарката и журналистът повече не се срещат, но този спомен остава в съзнанието на Христо Стоянов – един от най-известните съвременни писатели на България. Понякога при посещенията си в музей „Етър“ поглежда с любопитство към грънчарската работилница – кой знае, може пък да зърне грънчарката от своето интервю. Тогава, като млад журналист, Христо Стоянов прави от него собствен разказ, вероятно затова този спомен му е толкова скъп. Като габровец се шегува – „Най-хубави са чуждите жени и собствените разкази“.
Връзката на Христо Стоянов с Габрово е силна. Родният му град го провокира да напише последната си книга с разкази „100 килограма по-късно“. В тях могат да се прочетат истории на цветни хора със своя неповторима следа. Именно от тази книга по-младите поколения могат да разберат коя е Божана Циганката и кой Дико, да се запознаят или да си припомнят за други интересни образи, съхранени в масовата памет на Габрово.
Защо книгата се казва „100 килограма по-късно“?
През 2019 година, когато писателят идва в родния си град, за да представи завещаната на Габрово колекция от картини, се настанява в малък хотел. Старата къща се оказва бивш родилен дом. Първият въпрос на писателя е да разбере в коя стая е родилната зала.
„Едва ли е често срещано на човек да му се отдаде да спи отново в залата, в която се е родил. Когато дойда в Габрово, настаняват ме във втора стая. Усещането е невероятно. Но когато спах за първи път в сградата, която днес е хотел, отидох и се претеглих. Бях 105 килограма. Роден съм 5 килограма и 200 грама. Значи съм се завърнал със 100 килограма повече.“
Така се ражда книгата „100 килограма по-късно“, в която също има провокации, както в останалите произведения на известния писател.
„Всеки разказ, ако е добър, е провокативен. Литературата винаги е провокация, останалото е графомания“, разсъждава Христо Стоянов, чиято мисъл не се задоволява с просто приемане на вече дадени обяснения на процеси и явления. Подлага ги на анализ, съмнява се в тях, предлага на публиката собствения си прочит. Поднася го и в „100 килограма по-късно“ – една книга с много разкази, лишени от фалш, изпълнени с живот.
По същото време една млада жена, посветила се на изкуството да извайва предмети от глина, успява да съхрани габровската керамика. Задачата е поставена от директора на музея Лазар Донков. Жената привлича погледите на хиляди посетители, така че съвсем естествено е да стане обект на медиен интерес.
Днес младият журналист от началото на 80-те години на миналия век е известен писател, а жената – най-големият дарител на музей „Етър“, е успяла не само да усвои направата на габровска керамика, но и да предаде знанието си на следващо поколение грънчари.
Христо Стоянов се връща в спомените си към своето интервю с Виолета Керемедчиева – Клара, когато през първата седмица от юни 2020 година посещава едно от своите любими места – музей „Етър“. Разказва с усмивка за положените в началото на кариерата си усилия да проведе разговор с грънчарката.
Отива пред грънчарницата, където вижда момиче в носия – така е облечена в спомените му, поздравява и пита за грънчаря, за да направи интервю. Виолета Керемедчиева се съгласява, но бързо става ясно, че разменените реплики трудно ще свършат работа за национален вестник. Христо Стоянов разпитва за връзката между изкуството и занаята. На всичките му въпроси Клара, която печели посетителите с усмивките и интересните си разкази, отговаря лаконично. Безкрайно изненадан, Христо Стоянов я пита какво да пише, а тя му позволява да развихри фантазията си, формулирайки нейните отговори.
Редакционната колегия на влиятелния по онова време национален вестник публикува интервюто с грънчарката Виолета Керемедчиева – Клара, а малко по-късно Петьо Блъсков, който се досеща какво е станало, се шегува с младия журналист за публикуваните разсъждения по глобални за изкуството теми.
Грънчарката и журналистът повече не се срещат, но този спомен остава в съзнанието на Христо Стоянов – един от най-известните съвременни писатели на България. Понякога при посещенията си в музей „Етър“ поглежда с любопитство към грънчарската работилница – кой знае, може пък да зърне грънчарката от своето интервю. Тогава, като млад журналист, Христо Стоянов прави от него собствен разказ, вероятно затова този спомен му е толкова скъп. Като габровец се шегува – „Най-хубави са чуждите жени и собствените разкази“.
Връзката на Христо Стоянов с Габрово е силна. Родният му град го провокира да напише последната си книга с разкази „100 килограма по-късно“. В тях могат да се прочетат истории на цветни хора със своя неповторима следа. Именно от тази книга по-младите поколения могат да разберат коя е Божана Циганката и кой Дико, да се запознаят или да си припомнят за други интересни образи, съхранени в масовата памет на Габрово.
Защо книгата се казва „100 килограма по-късно“?
През 2019 година, когато писателят идва в родния си град, за да представи завещаната на Габрово колекция от картини, се настанява в малък хотел. Старата къща се оказва бивш родилен дом. Първият въпрос на писателя е да разбере в коя стая е родилната зала.
„Едва ли е често срещано на човек да му се отдаде да спи отново в залата, в която се е родил. Когато дойда в Габрово, настаняват ме във втора стая. Усещането е невероятно. Но когато спах за първи път в сградата, която днес е хотел, отидох и се претеглих. Бях 105 килограма. Роден съм 5 килограма и 200 грама. Значи съм се завърнал със 100 килограма повече.“
Така се ражда книгата „100 килограма по-късно“, в която също има провокации, както в останалите произведения на известния писател.
„Всеки разказ, ако е добър, е провокативен. Литературата винаги е провокация, останалото е графомания“, разсъждава Христо Стоянов, чиято мисъл не се задоволява с просто приемане на вече дадени обяснения на процеси и явления. Подлага ги на анализ, съмнява се в тях, предлага на публиката собствения си прочит. Поднася го и в „100 килограма по-късно“ – една книга с много разкази, лишени от фалш, изпълнени с живот.
Слушай още
15.07
